В щата Мадхя Прадеш 74-годишният жител на село на име Мохан Лан решил да разбере кой от роднините му наистина го обича и кой само се преструва на загрижен. За да сложи край на съмненията си, той организирал... собственото си погребение. (Photo: NDTV.com)

Лан внимателно се подготвил за „последното пътуване“ – поръчал траурна музика, уведомил местните свещеници и дори избрал процесионния маршрут до крематориума. Стотици жители на селото дошли да се сбогуват – с плач, венци и молитви. Всичко изглеждало напълно достоверно: мъже носели тялото, жените ридаели, а във въздуха звучали традиционни химни.

Когато носилките с „покойника“ достигнали портите на крематориума, станало нещо, което селото ще помни дълго: Мохан Лан се повдигнал и... станал. Хората закрещели, някои припаднали, децата избягали. А мъжът, напълно невъзмутим, обявил, че това било „експеримент за проверка на човешките чувства“. За да разсее напрежението, той наредил на крематорите да изгорят символичното му чучело и поканил всички присъстващи на почерпка.

Оказало се, че Лан е известна личност в региона: именно той финансирал строителството на новия крематориум, помагал на бедните и участвал активно в обществения живот. След смъртта на съпругата си останал сам с тримата си пораснали деца и, както признал по-късно, му било интересно дали животът не го е забравил.

Психологията на постъпката и индийската менталност

От европейска гледна точка тази история изглежда гротескна, дори театрална. Но в индийската култура подобно действие не се възприема като безумие, а като философски жест.
Индийците живеят с представата, че смъртта не е край, а преход – част от вечния кръговрат на преражданията. Да „провериш“ отношението на хората към собствената си смърт е своеобразен начин да погледнеш на живота си отстрани – медитация върху преходността и човешките привързаности.

Психолозите отбелязват, че подобно поведение може да бъде израз на екзистенциална самота, типична за възрастните мъже в индийските семейства. В култура, където синът е централна фигура, старците често се чувстват ненужни, след като децата поемат по своя път. Така че Лан в известен смисъл просто се опитал да си върне вниманието – макар и чрез шок.

„За индиеца смъртта не е табу, а инструмент за разговор за живота. Когато Мохан Лан инсценира своето погребение, той буквално постави обществото пред огледалото. И видя: хората дойдоха, плакаха — значи е живял не напразно“,
коментира клиничен психолог, специалист по културни модели на поведение.

Иронията на съдбата е, че инсценирайки собствения си край, Мохан Лан може би за първи път от дълго време се е почувствал истински жив.