Понякога историята сама изплува на брега — буквално. На един плаж в Западна Австралия, в местността Уортън, местна жителка на име Фелисити, докато събирала боклуци, попаднала на стара бутилка. Вътре имало две писма, написани през август 1916 г. от войници, отпътуващи към фронта на Първата световна война.
Според Australian Broadcasting Corporation (ABC) писмата принадлежали на редниците Малкълм Александър Невил и Уилям Кърк Харли. Двамата пътували на кораба Ballarat към Европа, когато хвърлили бутилката в морето — като символична нишка към дома, като последен шанс да бъдат чути, ако съдбата ги застигне на бойното поле.
В писмото си Невил с топлота споделил, че се чувства добре и че храната на борда е „вкусна като цяло, с изключение на едно ястие, което трябваше да погребем в морето“. Приятелят му Харли добавил няколко свои реда — „пратено отнякъде в залива“, без излишна поезия, но с онзи особен войнишки хумор, който помага да оцелееш.
Фелисити и майка ѝ, Дебора Браун, разбрали, че Невил и Харли отплавали от Австралия на 12 август 1916 г., а писмата били датирани само три дни по-късно. По-късно те открили роднините и на двамата войници — включително 104-годишната леля на Малкълм, която все още пази част от неговите фронтови писма. Оказало се, че Невил не се завърнал от войната, а Харли преживял сраженията, върнал се у дома, оженил се и оставил потомци.
Днес семействата на Невил и Харли вече са се свързали помежду си. „Тези писма върнаха имената, за които сто години не се беше говорило“, казва Браун. Сега бутилката и пожълтелите листове ще заемат почетно място в семейната колекция.
„Писма в бутилка“: когато надеждата няма срок на годност
Мотивът за послание, пуснато по вълните, е един от най-устойчивите архетипи в човешката култура. Той олицетворява отчаяното желание да бъдеш чут, дори когато между изпращача и получателя лежат океани, години и съдби.
В литературата този образ се появява при Робърт Луис Стивънсън в „Островът на съкровищата“, където намереното писмо става начало на приключение. В новелата на Никълъс Спаркс „Послание в бутилка“ то се превръща в история за любов, надживяваща смъртта и времето. А при Рей Бредбъри, в разказа „Там, където духа вятърът“, се превръща почти във философска притча за човешкото желание да остави следа — дори в мълчаливата бездна.
Във всяка такава история звучи едно и също послание — вярата в чудото на връзката. В епохата на чатове и социални мрежи „писмото в бутилка“ изглежда наивно, но тъкмо затова трогва. Защото човек все още мечтае думите му — случайно или не — да стигнат до някого, който ще ги разбере.